Настъпи есента, започнаха да окапват листата от дърветата. Задуха и заваля, от време на време прииждаха водите на планинските реки. А хората от полето и планината бързаха да приберат зимнината, да смелят малко брашно, да насекат дърва за зимата, защото старите хора предсказваха, че ще има люта зима.
Бай Киро, едър мъж, здрав като гранитна скала, се въртеше около малката си воденичка, сгушена в полите на Стара планина на малка рекичка.
А планинците, така хората от полето наричаха живеещите в планината, също не стояха със скръстени ръце, те също бързаха да се подготвят за зимата. Чуваше се екът от брадви, подвиквания и подсвирвания по стадата. Правеха жижници за дървени въглища, които ги продаваха в селата и града за няколко гроша, за да си купят необходимите неща за в къщи.
Приготвяваха и листници от върхарите на дърветата за храна на многобройните стада през зимата – овце, кози, говеда и коне. Конете най-много ги ползваха, оряха с тях, прекарваха най-различни неща на техните самари. Така кипеше животът навсякъде.
През един октомврийски ден в Кировата воденица се бяха събрали хора от различни махали на Балкана да смелят малко брашно за зимата. Същият този ден по една от лъкатушещите пътеки от Балкана слизаше един едър мъж-исполин, който водеше два яки охранени коня, натоварени с чували пшеница за млене. Той караше конете и си пееше някаква весела песен. Пристигна при воденицата, почука на вратата и влезе:
– Добър ден, приятели, да сте ми живи и здрави! – поздрави той. Извади от пояса си една торбичка с нарязан тютюн и поде отново: – Да ви се похваля. Родиха ми се две малки момчета като две малки кутрета, та да ви почерпя по една цигара по този случай.
Чуха се одобрителни думи и поздравления от присъстващите за здраве и дълголетие. Бай Киро пристъпи към Тодор, така се казваше този весел мъж, поздрави го по случай раждането на близнаците с просълзени очи: „Да растат и порастат, да станат юнаци и да ни пазят от тези поганци.“ Отиде до един от долапите, отвори го, взе една кана, наля я с ракия и каза:
– Предлагам по този случай да седнем на софрата и да се почерпим с кой каквото е донесъл за ядене.
Излязоха пред воденицата на поляната, постлаха месал и поставиха яденето, насядаха наоколо. Стана Тодор, раздаде от тютюна на всеки, който пушеше, и каза високо:
– Приятели, сега тук сме се събрали да се почерпим, но аз ви моля след двадесетина дни да ми дойдете на рождения ден на моята стопанка и тогава ще направим и кръщавката на моите синове.
Всички одобриха поканата и отговориха, че ще дойдат непременно на кръщавката и ще кажат на всички от махалата за този ден.
– Хвала вам, приятели, така да бъде. А сега да се захванем за работа, да си помагаме един на друг, да смелем и да си отидем по живо, по здраво, защото ни очакват в къщи.
Запретнаха ръкави и се заловиха мъжки за работа.
Наближи и този ден, в който беше кръщавката на двете близначета. По криволичещите пътеки на Балкана заслизаха на групи нагиздени хора с вързопчета в ръце, в които носеха подаръците за децата. Някои от тях носеха и по някое животинче за здравето на близнаците.
Тодор и Петранка, неговата жена, усмихнати и весели посрещаха гостите и ги канеха учтиво, настаняваха ги удобно на дългата трапеза. Започна една истинска веселба. Писна гайдата на Митрето, чу се гуслата на Пешо чудака, който със свирнята си караше всичко да играе.
Дойде ред за кръщавката. Дядо Петър и баба Дуда, като стари кръстници на Тодор, развързаха една от бохчите, извадиха пеленки, вълнени чорапки и други дребни подаръци, донесоха едно дървено коритце, топла вода, босилек за здраве и някои други необходими неща за кръщавката. Накрая, когато беше всичко приготвено, чу се плач на дете и на прага на вратата застана Петранка, носейки усмихнато двете рожби, придружена от още две-три други жени. По-висока стана глъчката и веселбата.
Надигна се баба Дуда, пое децата от Петранка, потопи ги във водата в коритото, повдигна ги едно по едно и каза:
– Да са ви живи, здрави и честити. Да растат, порастат левенти юнаци незнайни, да се прочуят навсякъде, що е българско, да ги благослови Господ и Дева Мария, да са ми здрави и крепки. А сега по желание на домашните слагаме имената на тези юнаци Куйно и Куте. Така, като са много малки, като някои малки кутрета. Да са ви живи и здрави децата, стопани, да са весели и щастливи до големи старини и те така да отгледат и отчуват.
Засвириха ръченица. Започна се надиграване между стари и млади, чуха се и песни за юнаци. Така се огласяше от веселба целият ден. Вечерта останаха само орисниците, които определят и техния живот. Започнали с техните заклинания, но една от тях казала:
– Да ви кажа, жени, тук поред няколко нощи сънувам лоши сънища. Явява се един и същи светия и ми казва: „Като ходиш там, Кремено, да им кажеш, че съм казал децата да се бележат, защото чужди хора ще ги разделят и то за много години, а по тези белези сам св. Димитър ще ги събере, за да си изживеят старините.“
Пробуди се уплаха у жените, а най-много у Петранка, която проплака и зарони едри сълзи от очите. Тогава най-старата, баба Елица, въздъхнала и казала:
– Е, жени, щом и като самите светии предричат бъдещето на децата, не сме ние по-големи от тях, да се вслушаме в техните думи.
Нищо не казали повече, а решили да им сложат по един нишан на гърдите, по който добре да се познават. Приказвали и спорели какъв да бъде този нишан, накрая се спрели да бъде една малка маша, решили и го сторили. Писнали децата да плачат, а с тях тяхната майка и техните орисници.
Времето текло неусетно. Кипял животът. Растели децата. Станали на около шест години.
Една сутрин дядо Иван отишъл при Петранка и я помолил да му даде едно от децата, да го води на кошарата, където имало много овце, кози, агнета и ярета, та да им се порадва.
– Добре, тате, добре, вземи кой и да е, нека ходят, нека свиква със стоката!
Наблизо бил Куте, който си играел. Рипнал и се затичал към дядо си.
– Дядо, дядо, аз ще дойда, ще ме пуснеш ли, мамо!
– Иди, синко, иди, но да слушаш дядо си.
– Ще ме слуша, Петранке, не го ли виждаш какъв юначага е.
Взел дядо Иван някои неща и малко ядене, хванал малкия за ръка и тръгнали за дядовата кошара, а зад тях две рунтави кучета ги следваха. Пристигнаха на кошарата, седнаха да си починат и похапнат. След това дядо Иван започва да оправя заграждането на кошарата, а малкият Куте си играе с малките агнета и ярета. По едно време дядо Иван дочу писък на зурни и блъскане на тъпани, лай на кучета. Дядо Иван изтръпна, обърка се какво по-напред да направи. Спусна се, грабна детето под мишца и се завтече към кошарата. Отвори един голям долап, сложи детето вътре и му каза да мълчи, защото щели да го вземат едни лоши хора. Затвори долапа и изскочил навън при стадото си и продължил работата си по ограждането. Отдолу глъчката се чувала все по-близо и по-близо, докато на завоя се задала една голяма тълпа от хора, едни пеша, други на коне, като на някои от конете имало сложени малки мъжки деца, грабнати от къщите на българите, за да ги закарат в Анадола, където щели да ги направят истински воини на султана – така наречения кръвен данък.
Пристигнали до кошарата и седнали да си починат. Някои от тях насядаха, други подгониха ялови овце и агнета да ги колят, а един от тях хванал дядо Иван, започнал да го бие и да се подиграва с него:
– Гяур с гяур, кажи къде ти е ракията, сиренето и млякото да видим, защото сме много гладни.
Хванали го двама и го заблъскали към кошарата. Дядо Иван се дърпал и молел:
– Недейте бре, хора, какво съм ви направил? Ето, каквото има, вземете и ме оставете. Не виждате ли, стар човек съм.
– Върви, дърто, върви, ако ти е мил животът.
Като чуло детето викането, плача на малките деца и на своя дядо, изплашило се много и заплакало с всичка сила. Один от турците пуснал стареца и се затичал към долапа. Извадил детето, грабнал го и се завтекъл към техния водач:
– Гледай, Асане, гледай какво здраво момче ти нося. Какъв юначага.
– Браво, машала! – огледал детето и наредил да го занесат при другите деца.
Другите двама турци започнали да бият още повече стареца, били го, докато имал признак на живот. Захвърлили го в една ровина. Дошли и други турци. Взели каквото има в кошарата и тогава техният водач наредил да изкарат стоката по-надалеч и да запалят кошарата и цялата падина (сегашната Опалена падина) за урок на гяурите. Лумнал голям огън, извили се облаци от пламъци и дим. Осветило се наоколо.
Тълпата отново се приготвила и тръгнала на път, като зад себе си оставили пожара. Видели някои пожара, затичали се и кой с каквото намери започнали да гасят.
Сдрачило се, а дядо Иван и детето ги няма. Разтревожили се в къщи. Петранка отишла при Тодор и му рекла:
– Тодоре, иди да срещнеш татко с детето, забавиха се много. Друг път са се прибирали по-рано. А и нещо не ме радват, едно от кучетата си е дошло само, скимти и вие, а и в кръв е обляно, не е на добре.
Тодор оставил работата си, пооправил си навущата, стегнал цървулите, взел една секира, викнал кучето и тръгнал към кошарата. Но когато пристигнал наблизо, ударило го на изгоряло. Ускорил крачките си, сърцето му започнало да бие по-бързо от лошо предчувствие. Колкото по-бързо тичал, краката започнали да му се подкосяват. Срещнал едно от кучетата му да лае жално. По-нататък овце, кози... накрая пристигнал и що да види – изгоряло всичко, от кошарата само камъните. Започнал да се бие с юмруци по главата, от очите му покапали сълзи. Завикал:
– Тате, тука ли сте бе? Какво е станало, кои гадове се осмелиха да ни изгорят кошарата. Мамка им! Ще ги избия! Тате, обади се, ако си жив. Къде е детето?
Тичайки насам-натам, по едно време до един храст в една от ровините видял нещо черно да се помръдва. Спуснал се в ровината и какво да види – старецът целият в кръв, посинял. Ахнал Тодор, грабнал стареца и го изнесъл от ровината. Поразтъркал го полека, внимателно, докато старецът отворил очи, погледнал Тодор и прошепнал:
– Турците, сине, турците... те ни изгориха.
– А детето, тате, къде е?
– И него отведоха... – и отново припаднал.
Голяма мъка налегнала Тодор. Той взел баща си на гръб и полека, с почивки, та чак до сутринта го донесъл в къщи. В къщи било всичко на крак. Като видели какво е станало, заплакали като на умряло. Тодор сложил на земята леко баща си, викнал на Петранка да донесе топла вода и малко ракия, да почистят раните на дядо Иван, който се раздвижил и прогледнал. Донесли един козяк, постлали го и сложили дядо Иван да легне. Завили го с дебел япанджак и така го оставили. А Тодор отишъл да си събере и докара стоката по-наблизо, докато отново оправи кошарата. Дошли и се притекли на помощ и други хора.
Една вечер, като си говорили, той им казал:
– Решил съм да отмъстя на тези арнаути. Който е съгласен, да дойде с мен заедно да мъстим.
Отначало тръгнали с него девет души – здрави, яки и подвижни мъже, които също имали за какво да мъстят на турците. Яким от една махала, който се славел с неговия майсторлък, им изковал ятагани. Наточил ги. Направил и малки ками. Тази дружина станала закрилница по цялата Стара планина. Тежко му на всеки турчин, посегнал на бедните хора. Зарадвали се хората на тази закрила, а турците и помаците треперели. Помагали им хората навсякъде. Започнали да се събират и други дружини, клетници, които закриляли бедните хора от Балкана и полето. Започнали черните дни на бейовете, турците и башибозуците.
Дружината на Тодор връхлитала внезапно там, където имало нужда от нея. Те станали „сатаната“, нарекли ги „ястребите“.
А горе в Балкана дядо Иван и Куйно гледали стадото и живеели на кошарата. Растял Куйно, пораснал едър като татко си, станал голям юнак, истински заместник на Тодор. А малкият Куте, завързан на един кон заедно с неговите другарчета по съдба, ги изпратили в Солун, а оттам в Истанбул. Там имало специално училище за еничари – голямата опора на султанството. Там ги учили на бойно изкуство, като едновременно ги озлобявали срещу българския народ. Те ставали свирепи, кръвожадни, нямали никаква милост към никого. Куте станал любимец на техните ръководители. Той се издигнал много. Направили го началник на една голяма орда от еничари, които кръстосвали навсякъде, за да потушават бунтовете в българско и да помагат за потурчване на населението. Изпращал цели кервани от млади хора за Турция. Пищяло населението от неправди, но неговият баща и той не стояли със скръстени ръце. Той увеличил дружината си, станал голям закрилник на населението в Стара планина. Прехвърлял се като мълния от едно място на друго. Взел един ден при себе си и своя син Куйно, който бил израснал много и се очертавал като мъжествен и смел юноша. Именно той бил живата връзка и непрекъснато осведомявал баща си за движението на османлиите.
– Сине, – казал му той, – викнах те, за да ти кажа, че съм взел решение да ти отделим една дружина от около стотина млади мъже, която лично ти да поведеш и да решаваш съдбините на тукашното население из планината и полето. Защото е започнало масово потурчване на българското население. Ако видиш зор, прати известие до нас за помощ.
– Добре, тате, така да бъде. Нарежданията ти са закон за мене.
Така се образувала и другата дружина от избрани юнаци, жадуващи за мъст и справедливост. Завардили полето до река Искър, Балкана, та чак северно от него. Поизплашили се турци и помаци – тях ги наказвали за сторени злини на българите. Не смеели да замръкват по полето, появили се тук-там турски и цигански гробища.
Дружината имала добри подслушвачи и бързо се събирала за броени часове. Всеки знаел къде да отиде и какво да вземе. Един планинец, на когото убили турците сина и двете внучета, а снахата взели и откарали в Солун, грабвал едно трикрако столче и с него ходел из планината, плачел и викал, и така следял турците и циганите, които се събирали на катуни и се местели от място на място, крадели и лъжели хората. Така този планинец всичко докладвал на Куйновите съгледвачи.
По нареждане лично на султана ордата на Куте трябвало да премине от Рила в Стара планина, за да унищожи дружината на Куйно. Като научил за това, Куйно дал сигнал дружината да се събере. Приготвили се добре, организирали и подготвили различни капани. Старите хора и децата ги завели и укрили в един дол (сегашния „Старешки дол“), направили им колиби и ги снабдили с храна, като няколко души от дружината останали да ги пазят. А с останалите комити слезли надолу из „Голямата река“ и направили голяма засада. В местността „Чукавица“ поставили постове да наблюдават за пристигането на турците – като ги видят, да чукат на железни предмети, за да дадат сигнал на скритите комити. Също така и животните били доста, откарани на безопасно място. Всички били под напрежение.
Навсякъде, където минавал Куте, всявал страх. Към него се присъединявали и помаци, които били безмилостни при грабежи.
Така той една сутрин осъмнал със своята орда долу, където се съединявали двете реки. Засвирили зурни, задумкали тъпани, чули се гърмежи. Огласила се долината от викове. Тръгнали по „Голямата река“ нагоре. Но изведнъж долината се огласила от чукане – Куте се стреснал от изненада. Продължили да вървят нагоре и преди да стигнат местността „Селище“, били нападнати от всички страни от дружината на Куйно. Настанала голяма суматоха в редиците на Куте. Завързал се бой, много от помаците побягнали обратно, но били залавяни, някои избивани при местността „Куйнов дол“. Куте се провикнал към бягащите да се върнат, но в този момент се чул гърмеж и дясната му ръка увиснала пронизана. Изпуснал ятагана, залитнал и се търколил в една ровина. Върху него налетял един юнак, вързал го и го завлекли с още двама настрани. Боят започнал да се разгорещява повече.
Пристигнал и Куйно. Отишъл при пленника, хванал го за ризата, дръпнал я и я разкъсал. Но чудо – на гърдите бил изписан майчиният белег! Той ахнал от учудване при този знак и изпуснал пленника, разкопчал своята риза и погледнал своя белег. Хвърлил се върху него, зацелувал го, запрегръщал го и завикал:
– Братко мой, братко мой, това си ти! Погледни ме и виж белезите. Ние сме двама братя близнаци, белязани сме при раждането. Погледни!
– Братко мой, доживяхме да се видим! Развържи ме, за да спрем боя.
Разтичали се и двамата, загърмели и завикали кой на български, кой на турски:
– Спрете боя, братя, спрете!
Засвирили бойните рогове за спиране на боя. Почудили се и турци, и българи. Спрели да се бият и загледали учудено към двамата мъже, които прегърнати обикаляли насам-натам и обяснявали цялата истина за тях. Зарадвали се всички. Куте им разправил как са ги откарали, как са ги учили и озлобявали, и накрая казал:
– И така да знаете самата истина – че ние всички сме български деца, на които са ни сменили вярата, а помаците са насилствено потурчени. Не мога да изкажа моето вълнение. Предлагам да си подадем ръце за вярност!
А Куйно казал:
– Предлагам да отпразнуваме този случай!
Обърнал се към комитите и казал:
– Иване и ти, Митре, отидете горе да кажете на хората да се приберат по къщите си, да заколят няколко добитъка и жените да сготвят, да омесат и опекат хлябове и да донесат най-хубавото пиене. И да го донесат на мястото, където ще се засели Куте (сегашната местност „Кутело“).
Станало невиждано чудо – започнали да хвърлят червени фесове и чалми, започнали да се прегръщат, да викат, да пеят. Задумкали тъпани, писнали зурни, с викове потеглили за уреченото място за веселие. Невиждана била гледката. Умрелите ги погребали, а ранените ги качили на самари на животните, за да ги лекуват.
Минали по кози пътеки през няколко дерета, минали през една хубава кория (сегашната местност „Редката кория“) и се спрели. Направили биваци, запалили големи огньове, не спирало веселието и на другия ден – Димитровден. Пристигнали много хора, имало хора, песни и веселие. Наредили се мъже, жени, деца, стари хора около месалите, отрупани с ядене и пиене.
Пристигнали и двама попа по поръчка на Куте и Куйно. Донесли вода в съдове от реката и когато веселбата била в пълния си разгар, надигнал се Куте, изсвирил с рог за тишина. Всичко стихнало, за да чуят какво ще каже:
– Обръщам се към вас, приятели – тези, които съм ви довел със себе си: ако желаете да приемете пак своите български имена, идете там при Божиите служители, пречистете се от греховете и сторете това, което сърцето ви подскаже.
Настанало отново голямо оживление. Надигнали се от трапезата повечето от тях и тръгнали към поповете, които с босилек в ръка и Божия кръст опрощавали греховете. Всеки изричал новоизбраното си име високо, та го чували и тези, които били на трапезата.
Веселието траело цяла седмица, всички били щастливи, но най-много били двамата братя близнаци.
Дошла и раздялата. Образували се няколко дружини, избрали си водачи и тръгнали да слизат по реката надолу. Тази река я нарекли „Светата река“, защото от същата вода са взели при кръщаването на юнаците на Куте. Така, съпровождани от тукашното население, всички заслизали надолу по реката. А пък баба Тодора отишла при братята и им казала, че малко по-долу има свещена скала, където има поверие, че пречиства душите на грешниците.
Когато стигнали там, където двете реки се събират в една, отдясно се намирала тази скала, наречена „Светия камък“ (той и до днес стои на това място). Преминали под него, защото поверието гласи, че камъкът ще те пусне само ако си кажеш греховете.
На равното място под камъка двамата братя решили да построят манастир и да го нарекат „Св. Димитър“ в чест на тяхното събиране. По-късно манастирът е посещаван от много хора от цялата страна. Идвали хората и донасяли различни дарове за манастира. В манастира оставили да го поддържа един игумен, наречен Гумер.
На св. Димитър ставало голямо богослужение. На този ден се стичали много хора, донасяли дарове, подарявали и животни, гребвали си от светената вода от реката, провирали се под камъка за здраве.
Като избрали мястото за построяване на манастира, населението и дружините се разделили. Те се пръснали по Рила, Родопите и други места.
Като минали няколко месеца, за Куте и ордата му не се чувало нищо. Индже, който преди това му бил голям приятел, защото заедно били отвлечени от турците, заедно израснали, делили си хляба, решил да тръгне с ордата си в българско и да потърси своя приятел. Пашата се съгласил, дал на Индже подбрани еничари и го изпратил. С пристигането си в българско той започнал да вилнее като буря, бил немилостив, грабел, убивал, палел, докато най-после му донесли вестта къде е, къде се намира. Решил да изпрати двама цигани да го намерят и да му кажат, че Индже го търси. Отишли циганите в манастира като калайджии на съдове, казали на игумена Гумер защо са изпратени. Гумер изпратил от своя страна вест на Куте да дойде. Зарадвал се Куте на вестта и дошъл в манастира. Срещнал се с циганите, разговарял с тях и заедно заминали при Индже. При срещата се зарадвали и двамата, разказали си един на друг преживелиците за тези месеци. Тогава Индже решил и взел по-верните си хора, за да отиде и той до този манастир и Светия камък, да прочисти душата си от греховете, що е сторил.
Така една сутрин пристигнали при манастира, били посрещнати по стар български обичай. В чест на тяхното приятелство била направена трапеза и се вдигнала голяма веселба.
На другата сутрин отишли да обиколят местата, там, където са станали боевете между Куйно и Куте. Завърнали се обратно, отишли при Светия камък, разкаял се пред него и поискал очистение на душата, след което минал под камъка и се заклел, че докато е жив, ще отмъщава на турците за техните злодеяния, нанесени на неговия народ. Оттогава той почувствал лекота в душата си, станал свободен българин и се гордеел с това. Станал голяма закрила на народа български, затова хората запели песни за него и се понесли легенди за него.
Минали много години. Млади семейства от планината започнали да строят къщи под манастира в равнината. Когато някой попитал къде са се заселили, те отговаряли: „Там, под Гумер“, а не под манастира. Така се образувало новото селище под манастира и започнало да носи името Подгумер, което е останало и до днес.
В този манастир са идвали хора от различни краища на страната по време на неговия празник – Св. Димитър, който траел три дни. Затова се издигнали около манастира постройки за пренощуване, за готварница.
Тук в този манастир е идвал Дякон Левски със свои верни хора, които проверявал за тяхната доблест и верност към делото народно.
Това е легенда–предание, която е предавана от баща на син, та до наши дни в семейството на БОНЕ НИКОЛОВ СТОИМЕНОВ, който я написа.